<a rel="license" href="http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/">
<img alt="Creative Commons License" style="border-width:0" src="http://i.creativecommons.org/l/by-nc-nd/3.0/88x31.png" />
</a>
<br />This
<span xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/" href="http://purl.org/dc/dcmitype/Text" rel="dc:type">work</span> is licensed under a
<a rel="license" href="http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/">Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative Works 3.0 License</a>.

Франсоа  Вийон

Умиращият има право да говори

 част 1

Двойна балада за любовта

И тъй обичайте, любете
не знае любовта сезон,
ала ума си не губете
като мъдрецa Соломон;
остана без очи Самсон.
Човек на скот ще заприлича
зарад любовния нагон.
Щастлив е, който не обича

Ще кажа и за мен сега:
като парцал във мътна бара
захвърлен бях от любовта;
до тази участ ме докара
Катрин със свойта изневяра.
(с Ноел понеже ме вбеси,
Ноел ще изяде шамара)
Щастлив е, който се спаси. 

Баладичен спор между сърцето и тялото на Вийон (куплет 1)

Кого ли чувам? – Мен. – И кой си ти?

 -  Сърцето  ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. – Участта
ми те вълнува? – Твойта страст е дива.
 - Какво ти пука? – Тя и мен убива.
 - Разкарай се, пък ще му мисля аз.
 - Кога? – Когато за това ме бива.
 - Ще млъкна. – Мога и без твоя глас.

 

Малкото завещание

1.През петдесет и шеста аз,
Вийон, все още ученик,
на мислите си давам глас
като пришпорен със камшик.
Че да не крием своя лик
от другите съветва мъдрият
Вегеций  –  римлянин велик -
че инак няма да ни разберат.

2. Във тия мъртви часове
по Коледа, когато вият
вън глутници и ветрове
и всички се на топло крият
дойде ми и на мен самия
до гуша – кипна ми кръвта -
реших сърцето да затрия,
че там се крие любовта.

5. Със погледа си, тъй коварен,
тя здраво ме държеше в плен;
като последен измекярин
мълчах и страдах ден след ден;
не, няма изход друг, освен
да се пръждосам най-накрая!
Извърнала е лик от мен,
за да не чува как ридая !

6. Не, не, направо ще загина!
аз предпочитам участта
да кажа “сбогом”! Ще замина,
ще бягам вече чак в Анже.
Човек на мойто дередже
във сяк’ви крайности отива.
Блажени – толкова мъже
не знаят мойта скръб горчива.

7.  Ще взема кон, ще се избавя,
ще бягам надалеч от тук.
Но само като си представя,
че вместо мен я язди друг…

8. Добре де, ще отида там,
но току виж, че си остана…
Човек съм аз, отлично знам,
не съм направен от стомана…
Пък и смъртта е обиграна -
лесно може да ме спре…
Така че, пътя си ще хвана,
но ще напиша завещание.

9. Во имя на Отца и Сина,
а също на Светия Дух,
и Богородица, мнозина
спасили, както подочух,
дарявам всеки пуснат слух
за мене на Гийом Вийон -
настойникът, с чието име се прочух,
и в чийто дом живях като на трон

10. А пък на тази, дето с мен
жестоко си игра на лов,
така че вечно бях лишен
от радост, сладост и любов,
аз завещавам с благослов
сърцето, дето не тупти -
срази го тя със жеста си суров.
А нека Бог да и прости!

11. А пък на Итие Маршан ,
(длъжник съм му на тоз приятел мой)
оставям меча си кован.
За Жан Корню май беше той…
Заложил съм го при запой
за осем су във някой хан…
Да го откупят като свой
и двамата! И всеки ще е мъж желан.

22. Началник стражата от мен
ще вземе Шлема! С кръчма пак
във рицар ще е посветен.
За стражата, която в мрак
се лута, неподвила крак,
откраднах уличен фенер.
Но! Легло за мене, дам ли знак,
да има във затвора чер.

23. Оставям на съдя Маршан,
(по прякор просто Копелдака)
затуй че сводничи без свян,
три бали слама – за бардака.
С тях да покрива той трънака.
Да проси значи е готов
ако не ще: ще се прецака -
не ще да клеца никой в ров!

25. Не! Няма милостта ми край.
На три дечица, голи, боси -
като сираците комай
навред ги знаят – всяко носи
ужасни дрипляци и проси -
ще дам закрила и уют.
Е, то не е кой знай какво си,
но иначе ще пукнат в тоя студ!

26. Жирар Госен, Колен Лоран
и Жан Марсо – осиротели,
с по някой черен гологан
ще ги зарадвам.Или с бели
пари за черни дни…

30. Дарявам болниците тук
с прозорците си, не с стъкло,
а с паяжини; и с юмрук
в окото - да не гледат зло
измъчваните на легло,
които зъзнат нощ и ден
в мизерното си облекло
и чакат края си студен.

31. Косата си без капка жал,
ще завещая на бръснаря,
чепика си, надупчен цял,
оставям в дар на обущаря;

ще има и за вехтошаря –

парцалите са налице:

Щом нещо не е за пазара,
харизваме го от сърце.

32. На всички братя и сестри
(на монахини и монаси)
гощавки давам и пари,
та чувствайки се у дома си,
като пророци беловласи,
да ви посплашат с Божи съд.
(Макар да язди днес сестра си ,
монахът брат под път, над път.)

35. Към края, както завещавах аз,
самичък във нощта смълчана,
напомни ми със своя глас
познат, Сорбонската камбана,
че време за молитва стана.
Прибрах смирено аз ръце
и бе душата ми призвана
да се помоли от сърце.

36. Пък със молитвения стих
дойде и пълната забрава.
И не от туй че вино пих,
но аз усетих как тогава
дълбоко паметта скатава
във своя шкаф това, което,
според човешката представа,
са истините, общо взето:

 

37. Асимилирани, формални,
обект на не един диспут,
от тези истини витални
човек, изпадайки във смут,
периодично става луд
и действа като лунатик.
Това го знам от онзи труд
на Аристотел – грък велик!

38. От силно чувство бях обзет
и неговото тържество
разбуди разума ми клет
и цялото ми същество,
докато мойто мъжество
се задушаваше в забрава,
неподозирайки, какво
единодействие настава.

39. Притихна моят дух тогаз
и, неподвластен на страстта,
реших да сложа точка аз,
но бе замръзнало в нощта
мастилото, а пък свещта -
угаснала… И в тоя студ
заспах, обзет от мисълта,
че съм приключил с моя труд.

40. На времето останал верен,
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон,
и нямаше дори подслон
на някого да завещае...
Дори да имаше милион,
пак щеше да го проиграе.
Баладичен спор между сърцето и тялото на Вийон (куплет 2)

 - Какви ги мислиш? Времето лети...
 - На дърта кранта стигнах възрастта.
 - Но нищо не научи. – Знам. – Почти
е лудост твойто. – Само лудостта
изцяло ни потапя в сладостта.
Като муха на мед съм аз. И ми отива.
 - Защо говориш тъй? – Нима не бива?
Когато зная нещо слагам бас.
 - И губиш. – Но оказвам съпротива.
 - Ще млъкна – Мога и без твоя глас.

 

Голямото Завещание
1. Преди на трийсет аз да бъда
преглътнах всякакъв позор.
Ни твърде луд, ни твърде мъдър
бях. А върху моя кръгозор
поупражни нелек надзор
отец Тибо от Осини…
Той светлост е за всеки двор,
но черен бе за мойте дни.

2. Не ми е Господ, ни владика,
че аз обора да му рия.
Не съм му лика, ни прилика,
ни дивеч в негова кория.
Заключен ме държа в килия
за цяло лято. Боже мил,
да сърба, мръсната циция,
каквото бе ми надробил.

4. Ако пък бил е по-жесток
от колко до тук изкара
Вийон, то нека Господ Бог
му върне мяра според мяра!
Добре ни учи наш’та вяра
и на врага си да простим.
Аз може да простя на звяра,
но Бог ще е неумолим!

7. Сина на Бога моля аз,
дано ми чуе той молбата,
че са във неговата власт
и тялото ми и душата;
простил ми не веднъж вината,
аз него вечно ще го хваля
ведно със Майката Пресвята,
а с тях, разбира се, и краля.

9. Дванайсет сина нека има,
и всичките с кръвта на крал.
Да бъде той велик за трима,
какъвто бе самия Карл.
Като светеца Марциял,
епископ първи на Лимож,
накрая в Рая този крал
да найде пълния разкош.

10. Но чувствайки по-слаб да ставам,
с по-малко здраве от  пари,
докато дар слово още притежавам,
(доколкото ми Бог дари,
че друг дар той не ми стори)
единственото си желание,
преди смъртта да ме смири,
изложих  в твърдо завещание.

11. Написах го в шейсет и първа,
когато бях в затвора в Мьон,
но кралят, явно му отърва,
дойде и отърва Вийон.
За тоя жест - дълбок поклон!
До гроба си смирен ще славя
Луи и неговия трон.
Добро не мога да забравя!

14. Че аз съм грешник – знам, но Бог
не би ми пожелал смъртта;
към никой той не е жесток,
а вдъхва само доброта.
Умра ли в грях, на милостта
му се осланям – вярвам в Бога!
Ако ме мъчи съвестта,
на прошка да разчитам мога.

16.Ако приемем, че смъртта ми може
за вас да бъде като лек,
смъртта си бих поискал. Боже,
аз все живях на самотек!
Но знам, че жив или в ковчег,
еднакво вий не ме цените.
Заради бедния човек
не ще се мръднат планините.

17. Пред Александър, вожд велик,
довели като враг заклет
(и окован, и бит с камшик)
човек, на име Диомед.
И ето: като пленник взет,
че е пиратствал по море,
дошъл бил неговият ред -
най-строго съден да умре.

18. Попитал властелинът строг:
”Защо пиратстваш в моя свят?”
Отвърнал онзи с глас висок:
”Защо наричаш ме пират?
С черупка и с попътен глад
кръстосвам ширния екватор -
да имах твоя флот богат,
бих станал също император.

19. Какво да сторя? Пред съдбата
човекът слаб е – знаеш сам.
навред сподирян от злината
добро не смогнах да създам.
Ще ми простиш ли тоя срам?
Не знаеш ли, че от бедняка,
пословица такава знам,
не може честност да се чака?”

20. От императора тогава
получил Диомед. такъв ответ:
”В съдбата ти промяна става -
богат ще си от днес, човече клет.”
Години минали безчет,
не вършел вече онзи зло…
Валерий, от възторг обзет,
разказва, че така било.

21. Със император ей такъв
да можех тъй да поговоря,
бих имал шанс от плът и кръв.
И ако в новата си роля
реша да грабя и да коля,
щях сам да се кача на клада!
Човекът върши зло в неволя,
от глад вълкът не знай пощада!
Балада за обжалването

Дали да го ударя на молба,
какво ще кажеш Гарние?
Кой може всъщност без борба?
Ако животно живо се дере,
ако го бият, колят, то реве.
И казва някой, най-накрая:
на смърт осъден! Да умре!
И трябва просто да си трая?

Когато гласът ми умре

и песни не мога да вая

ще висне в полето въже,

и тихо аз, просто, ще трая.

 

22. Сега скърбя за младините,
преминали в игри и смях.
Изнизаха се бързо дните,
простих се неусетно с тях.
Ни пеш да ходят ги видях,
ни пък на кон.И как ли стана?
Те отлетяха като прах
и нищичко не ми остана.

23. Те литнаха, а аз стоя -
бедняк. Със разум, със познание,
унил, по-черен от главня,
без доходи, без състояние.
Повярвайте: без колебание
от близките съм изоставен,
защото нямам в притежание
имот. И ето ме съвсем безправен.

24. Не съм аз чуждо пропилявал
в наслади, в пирове нощя,
и на жени съм се отдавал,
сам ако мога да платя,
без другиго да ощетя.
Лъжа тук няма, а и ми се струва,

Могъл бих да се защитя.

Ала невинният не се страхува.

 

25. Обичал съм, това признавам,

и пак да любя съм готов,

ала с туй сърце, и гладен все оставам…

затуй не мога с порив нов
да се захласна във любов.
И тъй понятно днес това е:

За сития е танцът нов.

Тя – гладна мечка не играе.

 

26. Ако прилежно бях се учил

в безумните младежки дни,

съзнавам днес, че бих сполучил

да имам дом на старини.

Но сред четирите стени

В училище не влизах често…

Не можеш нищо промени

сега със плач, сърце злочесто.

 

28. Минават дни… Като при Йов
в платното нишката подскача.

А щом с платното е готов,

Запалил стиска слама в здрача,

започва да гори тъкача,

туй, дето тук-таме стърчи…

Не мога аз да се оплача –

Смъртта и мен ще заличи.

 

29. Къде са смелите младежи,
с които нявга близък бях –
забавни, речовити, свежи,
изкусни в спор и дружен смях?
Умряха някои от тях,

и не оставиха следи.

Днес в рая са, че нямат грях…

А Бог над живите да бди!

 

30. Успяха някои дори

да станат важни царедворци;

а други хляба, без пари,

го гледат само през прозорци;

пък трети – гиздави монаси:

играят своите игри…

Седяхме уж на общи маси,

А днес – иди ни разбери.

 

35. Бедняк пристигнах аз в живота,

бедняк и досега съм аз.

Баща ми мъкнеше хомота

тъй както дядо ми Орас.

Отколе бедността е с нас.

И както моите деди,

в бедняшки гроб ще легна аз,

над мене няма герб да бди.

 

36. Но щом се заоплаквам пак,

сърцето с мене влиза в спор:

“Я стига страда бе, глупак,

към чуждото не хвърляй взор.

Нима завиждаш на Жак Кьор?

Живей и спи в постеля лоша,

Наместо да изцъклиш взор
на златна гробница в разкоша.

 

39. Аз знам, че бедни богати,

духовници и прост народ,

и здрави хора, и сакати,
с различна вяра, произход,

сгодени или във развод,

жени със чудна красота,

не ще пропуснат своя ход
в обятията на смъртта.

 

40. Елена, Парис – също… Всеки
умира – с болка при това.
Минават часове нелеки,

оклюмва пламнала глава,
избива пот – и то каква!

Могъл би мястото му брата
да вземе само на слова.
И гледат в тоя миг децата.

 

41. Смъртта подува всички вени,
носът изостря се, вратът
и пръстите са вкоравени,
и още по ще се втвърдят.
Нима и ти, о женска плът,
приятна, нежна, най-накрая
ще минеш ей по тоя път?
Да, живи не допускат в рая!

 

45. Щом папа, крал или дофин,
износени в добра утроба,
багажа сдават до един

в житейската си тъмна доба,
то аз ли – скитник чиста проба
не ще умра? Но моля Бог,
преди да ме натика в гроба,

да ми даде по-дълъг срок.

Балада на Старофренски

Къде са светите отци

в коприна, сърма и позлата,

със жезли, митри и венци?

И тях ги отмъкна сатаната.

Държи ги здраво за яката

като останалата сган.

Една за всички е съдбата!

Ах, всичко тук е прах отвян!

 

И кралят, пръв сред хабреци,

синът, сестрата и бащата,

князете със безброй предци,

и рицар, с тежък меч в ръката,

дори покрити със позлата,

обгръща ги мъгла тамян.

Една за всички е съдбата!

Ах, всичко тук е прах отвян!

 

Умират всички на земята:

и знатен, и плебей презрян;

и кой каквото ще да смята,

но всичко тук е прах отвян!

Баладичен спор между сърцето и тялото на Вийон (куплет 3)

 - Почернен съм от твоите черти.
Скърбя. Невежество и тъпота
все някой може да прости,
но ти нарочно плюеш на честта;
сред грозното едната красота
не щеш да видиш – наглост те опива...
Каква е твоята алтернатива?
 - Ще стане ясно като пукна аз.
 - Смили се, Боже! – Ей, че си бъбрива.
 - Ще млъкна. – Мога и без твоя глас.

 

70. Ако онази, дето аз
обичах честно и със плам,
и от която изтърпях
безброй горчивини и срам,
ме бе отблъснала по начин прям
(но тя съвсем не се опита),
тогава бих избягал, знам,
от мрежата и дяволита.

 

74. Любов-измама! Неведнъж
опитах се да  хвана дим!
Едва ли може някой мъж
да се измъкне невредим
от танца в който се въртим.

Заради който съм получил
и този прякор нетърпим
за мен – любовник несполучил.

 

75. Амурите проклех със злоба
и ги завинаги презрях.
Те искат да ме пратят в гроба.
Не давам пет пари за тях.
В калъфа лютнята прибрах.
От влюбените съм далече.
Преди в редиците им бях,
днес заявявам: “Стига вече!”

 

76. Надул се като млад петел
да търси друг плода на рая.
Понеже имам друга цел,
по тази точка ще си трая.
Попитат ли защо ругая
и хуля всички женски двори,
ще кажа: “Който вижда края,
има право да говори!”

 

80. Когато в петдесет и шеста
се готвех за изгнание,
написах в стих творба известна,
както някой, без мое знание
били нарекли “Завещание”.
Какво пък? Според израз стар
човек, на своето имане
не винаги е господар.

81. Да ме съзре разколебан
едва ли някой ще дочака.
Милея за Перне Маршан,
наричан още Копелдака:

На този сводник, свикнал с мрака,
си давам старите рогозки,

че много жули май сламака
при сексуалните обноски.

83. И тъй, да почваме… Фремен,
ако, изпил мастилото не дреме,
да впише в акта вместо мен,
че всеки своето ще вземе –
било сега, било след време;
предлагам и гаранция
(че нещо тук все пак гризе ме)
бездънната хазна на Франция.

 

84. Не се усещам вече бодър.
Потя се. Нещо ме души.
Седни, Фремен, до моя одър,
че и стените са с уши,
вземи перото и пиши.
Побързай, всичко туй тепърва
ще трябва да се размножи.
И тъй – започвам. Точка първа:

 

91. За майката земя остава
злощастната ми, грешна плът.
То червеите с плът такава,
едва ли ще си угодят:
мен жив оглозга ме гладът.
От пръст направен, пръст ще станеш!

Нататък води всеки път,
пък откъдето щеш да хванеш.

92. На господин Гийом Вийон -
и майка и баща за мене,
че хляб ми даде и подслон,
и ме измъкна от къде не
с молби, с бране на срам, с червене,
аз всичко мое ще му дам,
но днес го моля на колене:
Оставете ме! Да се оправям сам!

94. А пък на бедната ми майка,
която често свежда гръб
и в отчаяние се вайка,
че съм като изтръгнат дъб,
увиснал над самия ръб
предсмъртен, давам аз молитва
към Богородица, та скръб
във бъдеще да не изпитва.

 

96. И тъй, на милата ми Роза,
не давам тоя път сърце, ни дроб.
Но тя от друго иска доза.
На нея дай и пълен джоб!
Или торбичка пълна! Не със боб!
И при това добре издута!
Но жив ме заровете в гроб,
ако и пусна и една монета в скута.

 

97. Без друго фрашкана е с  тях.
От туй тя няма да заплаче.
В страстта аз май поохладнях –
реших си твърдата задача!

Остана и Мишо Чукача,
оправящ все жени безброй.

Но май отдавна не им скача –
без време в гроба скочи той.

99. На нея, като дар желан,
една балада в полумрака
и пращам по Перне Маршан,
познат ви като Копелдака.
Пък нека той да я причака,
за да и каже с мазния си глас,
като я спипа в храсталака:
”При теб, мръснице, идвам аз!”

100. Балада за любимата на Вийон

О, скъпа красота от бит пазар,

с коварна сладост и фалшив декор;

любов, корава като дървен нар,

сестра на мойта гибел и терор,

убиваща едно сърце с топор,

усмивка от която те боли.

Кой би търпял жестокия ти взор?

Смили се вече, клетника спаси.

 

Върви си времето като трева.

И ти ще свехнеш – всеки плод презрява.

Монархът даже няма тук права,

но само луд с това се утешава –

над мене висне същата разправа.

Но днес над ручея се надвеси,

и жадно пий, че всичко отминава.

Смили се вече, клетника спаси.

 

О, принце на любовната забрава,

най-сетне всичко в ред сложи.

Една молба към тебе ми остана:

смили се вече, клетника спаси.

 

101. На Итие – другар чудесен,
комуто меча бях си дал,
ще дам, да го постави в песен,
туй рондо дето съм създал
със De Profundis, от печал
за неговата обич стара – тази,
дето тук съм премълчал,
че инак той до гроб ще ме намрази.

102. Рондо

Смърт,
     Жестока си към мен,
     грабна моята любима,
     лятото превърна в зима.
     Аз ридая съкрушен,

     и оплаквам всеки ден
     нейната непрежалима
Смърт.

     С нея бях съединен
     във душа неразделима.
     Лишен от моята любима,
     няма днес живот за мен,

Смърт.

107. На Шарьо, моя адвокат,
тъй както на Маршан, бих дал
кования си меч за салтанат;
за ножницата бих мълчал.
Добавям и един реал,
и недоволство за да няма,
освен туй бих му завещал
тамяновия дим от храма.

108. И прокурора Фурние,
че мъкне клетника самара,
(бездънен джоба ми не е,
но нещо все ще се набара)
не ще отмина тук с немара:
дано го Господ поживи.
Темида мери на кантара,
но грама той държи, уви.

116. И пак се връщам към Перне
Маршан, наричан Копелдака –
Да вземе той от мен поне
това което толкоз чака:
със картите му давам в мрака
и трите си фалшиви зара…
но пръдне ли от зор дъртака,
три дена в треска да изкара.

119. На Жан Мае, палача мил,
ще дам сто пъпки и листа
от сарацински джинджифил,
та пред жена си през нощта
да си покаже стойността,
така че мляко да издуе
гърдите нейни, а кръвта
във жилите му да нахлуе.

124. На всички просещи монаси,
на девствените монахини,
от всички ордени и класи,
на еретици турлупини,
оставям тлъсти супи фини
и просфори за приношение;
Та между свойте балдахини
да славят Бога до прозрение.

127. Смирено им се подчинявам
и в думи и в дела – така е,
от сърце ги уважавам,
защото, трябва да се знае:
без ум е, който ги ругае.
сред проповед или на път,
щом злото някой им желае,
отците ще му отмъстят.

130. А на съдиите – до зима
хамбарът да се пооправи.
А който крастав задник има
стол с дупка да му се постави.
Разноските да се застави
да плаща курвата Масе –
Във джоба ми да не забрави
как бръкна, долното прасе.

 

132. На следователя Лоран
(ах, колко взорът му червен е,
баща му сигурно пиян
е съумял да го зачене)
чифт гащи давам аз от мене.
Да си не бърше все очите с шъпа.
Да бе епископ, с коприна, без съмнение
би разполагал…но е скъпа.

 

133. На тоз защитник мой – Котар,
помагал ми във нищетата,
длъжник съм грош – дългът е стар
(виновна бе Дениз, позната);
та… днес е време за разплата:
видял душата му как литва,
покой да търси в небесата,
написах следната молитва:
134. Балада и молитва за душата на Жан Котар
О, татко Ной, лозата посадил,

и ти, Лот, който пил си сред скалите

дотам, че чрез Амур си съгрешил,

обезчестявайки си дъщерите

(с това не укорявам вас самите),

и ти Архитиклит, прочут сватбар,

аз моля ви при вас да приютите

душата на добрия Жан Котар.

 

Традициите ваши наследил,

той пиеше, не жалейки парите.

Макар с един грош в джоба да е бил,

той бе пияч и то от най-добрите.

От чашата не ще го отделите –

във пиенето просто беше цар.

Аз моля ви, сеньори, да спасите

душата на добрия Жан Котар.

 

А виждал съм го след като е пил

нерядко да залита край стените.

Веднъж в един тезгях бе нос забил

и имаше цицина над очите.

Накратко: и до днеска неоткрит е

пияч в света със неговия дар.

Пуснете в рая без да се боите

душата на добрия Жан Котар.

 

О, принце, зажаднял той към тълпите

би викнал – “Помощ, има в мен пожар!”

Едва ли жаждата ще угасите

в душата на добрия Жан Котар.

136. Узнах, че мойте сиротини,
докато нямало ме мен,
натрупали бая години,
а нямат ум и на овен.
Не знам от тук та до Сален
друг тъй да може да се труди.
И най-големият кретен
не би помислил, че са луди.

137. При “Ришие” на обучение
ще ги изпратя този път.
”Донат” за тях ще е мъчение,
не искам мъки да търпят.
Ще могат там да усвоят
”На тебе, злато, чест и слава!”,
без много книги да четат.
И попът често не опява.

138. Това да усвоят и стига.
Да учат друго забранявам.
И Кредото, и всяка друга книга
за тях са трудни.Заявявам:
за тях се с кредит задължавам.
На две ще си разкъсам плаща,
една от двете половини давам,
че все със нещо трябва да се плаща.

139. Добри обноски да добият,
макар бой често да ядат;
уши под шапките да крият,
в колана палци да държат,
да казват скромно всеки път
”Какво? Не, аз не бях!Защо?”
Та в обществото да рекат
”Добри деца - личи си то!”

160. А на лакеи и слугини
в богатите дворци ще дам
фазани, гъски, бекасини,
да си устроят пир голям,
(какво са пет-шест литра там,
доде я няма госпожата?)
И после цяла нощ, без срам,
любов да правят по леглата.

161. А пък девойките почтени,
със майки, лели и бащи,
не ще са с нищичко дарени.
Раздадох техните мечти
на тез слугини сироти.
Дано доволни са горките,
че нямат тези дарове свети,
когато ходят при отците.

 

163. А пък дебелата Марго,
чудесна, мила, още млада,
(по дяволите, тя кого
не е дарила със наслада?)
обичам я! И тя си пада
по мене, щом и се прище.
Все някой моята балада
в кревата ще и прочете.
164. Балада за дебелата Марго

Ако обичам, тая дебелана,
нима съм тук последния глупак?
За нея ви прерязвам и гръкляна!
Щом дойдат гости в нашия бардак,
за вино тичам, влача пълна кана,
че хляб, че сирене, че качамак,
и всичко нося, щом дадат ми знак.
Платят ли, казвам им: Благодарим,
ако доволни сте – елате пак,
в бардака, дето работим и спим.

 

Но ако вечер, някой път пияна,
Марго без пукнат грош ми дойде пак,
за гушата ми иде да я хвана.
Готов съм да продам и за петак
едничката и хубава премяна.
А тя със дрезгав глас крещи простак,
че чак ушите ми ще спука;
и както съм невъзмутим,
смирявам я със няколко юмрука,
в бардака дето работим и спим.

 

След туй смирява се, с една пръдня
като отровна жаба пръсва смрад
и блъсва ме, но вече без сръдня,
нарича ме Гого добър и млад,
пияни лягаме си – глад не глад...
Бидейки бременна, на сутринта
връз мене тръшва се; от тежестта
съм сплескан като някой стар килим –
напълно здравето ми взима тя
в бардака дето работим и спим.

 

Вали и вее – аз съм подслонен;
изпортен съм, но тя е като мен,
и кой е по добър? Задоволен
от нея съм – дори по вкус и цвят
напълно схождаме си нощ и ден,
не щем порядък и живот почтен
във нашия бардак добре познат.

Този текст е опит за драматизация на трудовете на Франсоа Вийон, направен от Петър Мелтев по време на работата му с Джанин Вунче във "Велико Артс Център"
При тази работа са използвани части и идеи от преводите на :
Васил Сотиров
Кирил Кадийски
Пенчо Симов
Иван Н. Иванов

както и като помощно средство английските варианти на текста, направени от:
Peter Dale
Louis Simpson
правата върху горния текст са собственост на Петър Мелтев, според лиценз номер 3 на creative commons:
 http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/

 

ЗА ВАШИЙ ТРУД,АЗ ШАПКА СВАЛЯМ
В ТОЗИ ЧАС...
ПРОЧЕЛ ГО ВЪВ ЗАХЛАС -
ВИЙОН ОТНОВО Е СРЕД НАС-
А ВАМ,СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРЕН,
ЖЕЛАЯ ВАШИЯ ПЕГАС
ДА Е СЪС РИМИ ВЕЧНО НАТОВАРЕН:

благодаря ти

вийон е вийон! велик, единствен, неповторим! благодаря на него и на Мелтев!

Пеше, ти си #1!